Притихна небето, прелитна снежец,
улукът проскърца от тънкия лед.
Под старата стряха наежен врабец
мечтаеше тайно за плик слънчоглед.

Тъй бързо си тръгна невярното лято,
под златната шума се скри есента
и само коминът пуфтеше познато,
надмогнал години, проклел старостта.

Врабецът си спомни за своите братя,
как хвъркаха дружно над зрялата ръж,
и стана му тъжно, преви се стрехата,
от север задуха ветрец изведнъж.

И някаква капка, тъй топла и бистра,
поспря във окото му, сграбчила здрача.
„Не може да бъде!“, снегът се замисли. – „Врабците, врабците не плачат…“

© Хари Спасов