Нашето Време отдавна си тръгна,
с белите ризи и топлия юг.
Някой го бутна, с лакът го ръгна,
няма го вече, няма го тук.

Нашето Време отдавна го няма,
боси деца усмихнати в кръг.
Някой го скри, зарови го в яма,
няма и помен от весел капчук.

Нашето Време навярно е сън,
сякаш е спомен на някой си друг.
Някой го ритна, изгони го вън
дълго да плаче до стария плуг.

Нашето Време е наше и живо
в сърцата ни живи живее.
За някой пъпчиво, за други сънливо,
душите ни сгрява, с лицата ни грее.

27.10.2023г.
©Хари Спасов