​Забърза се зимата, сняг заваля,

затрупа набързо пътеките чисти.

Светът като в бяла тъга опустя

над ледени, тихи мъниста.

​Отиде си баба, а дядо изтля,

животът им вятър прелисти.

Пред портата мъка за миг избуя

и спомени бели разлисти.

​А аз ги предадох и тръгнах на път,

поисках снега за миг да забравя

до смисъл, до корен, до плът.

​Наивен съм бил следи да оставя –

по тях е вървял неотстъпно студът,

в душата ми друм си проправя.

​© Хари Спасов