Един човек самотно крачи
по тънкото въже на дните.
Животът срещу него грачи,
секундите отпиват висините.

Белее черната прокоба,
смалява се невинното начало.
Минутите дълбаят гроб,
разпъват мнимо одеяло.

Въжето се поклаща, оживява,
човекът сякаш балансира.
Годините житó раздават,
въжето в шепа се побира.

09.11.2022г.
©Хари Спасов