Моята гара е тъжна, невзрачна,
релси самотни губят се в мрака.
Там господар е тъмата и здрача,
никой не идва, никой не чака.

Малка гара на парния влак,
две – три пейки и печка встрани.
Силует на човек непознат
тръгнал рано на път призори.

Малка гара, а толкоз голяма,
че сърцето ми пълни докрай.
Там държа ръката на мама,
а чинарът разказва безкрай.

За казармата тръгнах от там,
по житейския хребет напред.
Колко пъти се връщах не знам,
а чинарът шумеше отпред.

Днес е пусто на моята гара,
парни влакове няма дори
и сърцето ми плаче, изгаря,
а чинарът шуми ли шуми.

© Хари Спасов