​Често си спомням за баба и дядо,

седнали тихо по залез на двора.

Още небето е синьо и младо,

още очите им живи говорят.

​Гледат към къщата – техния храм,

чакат оттам да изтичат деца.

Още дуварът е килнат и ням,

още в герана бълбука вода.

​Често си мисля за баба и дядо,

губя лицата им, чезнат в мъгла.

Искам да стигна небето им младо,

моля за глътчица жива вода.

© Хари Спасов