Мишо котенце откри.

Малко, до елата скрито.

Коледа е. Сняг вали,

хапе вятърът сърдито.

Гледа плахо и мълчи,

от студа на топка свито.

Мишо тихо му шепти:

„Кой те прати на открито?

Нямаш ли си брат, сестра?

Майка мила и баща?

Тук самò си под снега,

ще настинеш за беля!

Идваш с мене у дома!

Топчо ще се казваш вече!

Има мляко и храна.

Тръгвай, хич не е далече!“