Защото те обичах, на света
ти сякаш бе ми обещана
и глътка беше, капчица вода
за моята душа – пустиня.

Сега се връщаш, блуднице,
на моя праг прашасал
и искаш, грешна съднице,
ти мен за прошката невтасал.

Ръцете ми отчаяно се борят
и стъпка малка ги дели
от туй вратата да отворят
не чули моето:“Разпни!“.

А мислите ми стълби слизат,
хвърчат нагоре по стените.
Сега се връщаш, скитнице,
не ти ли стигнаха сълзите?

Защото те обичах до забрава
сега си моя свят – сломен.
Човекът в мене ти прощава,
любимият дори и ден.

12.04.2017г.
Пловдив

© Хари Спасов