Преброени са дните ни земни,
няма време за страх и сълзи.
Да опазим телата си тленни,
тази мисъл докрай ни гнети.

Тази мисъл ни прави покорни,
вледенява любов и мечти.
Тя ни хвърля в бури притворни,
неусетно посява мъгли.

Ние трупаме камък, бетон
и стени срещу нея градим.
На страха многолик пантеон
ден по ден неуморно творим.

А не може, не трябва така.
Нека мелница тук построим!
Не от камък! От полски цветя,
от живота ни толкоз любим.

Тя ще спре урагани метежни,
тя ще срещне коварна вълнá.
Под крилете ѝ приказно нежни
ще танцува усмихнат света.